За четвърта поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират Конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на училища и детски градини от цялата страна.
За втора година teacher.bg e сред партньорите на конкурса.
Творбите се изпращат до 24 август по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com
След като вече ви запознахме с три от творбите, сега предоставяме на вашето внимание и тази на Румен Богомилов Димитров, преподавател по физика и астрономия в 96 СОУ с преподаване на чужди езици „Л.Н.Толстой“, гр. София.
–––-
Природата на светлината
Не предполагах, че за последния ми час по обяд ще бъде толкова горещо. Влизам с поздрав сред водовъртеж от всевъзможни звуци, думи и незавършени телефонни разговори. Прекосявам стаята, заставам до прозореца и виждам, че отново няма да започнем навреме. Почти една трета са навън, наблюдавам ги с присвити очи, защото всичко наоколо блести. Вървят лениво през двора, сами или прегърнати, и въобще не влиза в сметките им да побързат. По всичко личи, че много не им се учи в такъв ден. Там, на задължителната крачка зад оградата, е много куул да добавиш леко пренебрежение към случващото се наоколо, когато си в края на училището. А времето на проклетото междучасие не стига да излезеш, припряно да изпушиш поне половин цигара и се върнеш до третия етаж.
Навлизам в темата с усещането за стъпки и смях, когато приближават по коридора. Отварят широко вратата и примижали от яркото есенно слънце, което се излива през отворените прозорци, пристъпват в стаята. Един през друг се извиняват, но някак особено, с онази неотстъпчивост на възрастта и свършения факт, поднесени с очакването да бъдат прочетени правилно и без заяждане. Влизам в играта със самочувствието на опита заедно с твърде закъснялата проверка за присъствие. С поглед наляво установявам загубеното време и възможно по-спокойно продължавам урока.
– И така, споменах преди малко, че изследванията на микрообектите се нуждаят от подходящи инструменти.
Казвам си, че ще наваксам, не е проблем и друг път съм го правил. Тръгвам към масите в дъното на стаята, където спирам пред Елена с определени, но обикновено неоснователни надежди. Трябва все пак да опитам.
– Госпожице, познавате ли подходящо средство за изследване на процесите в атомите?
Отговорът бих определил като леко учудване и поглед сведен към Стела, неразделната й приятелка от няколко години. Материята, която преподавам не е силната страна на двете момичета. Те все пак полагат усилия от време на време, следят материала и най-важното не пречат. Както и да е, ударих на камък, но продължавам с въпросите по пътеката между масите.
Всъщност търся моментите пълни с тишина, несравними с нищо друго, когато съм уловил вниманието, ако не на всички, поне на повечето от тях. Тогава погледите им светят колебливо или напълно уверено, търсят истината или настояват за отговор, но винаги готови да провокират. Очаквам това сега, когато са изцяло мои и държа за кратко нишките на въображението им, което според уважаваното мнение на известен и гениален колега, е по-важно от знанието. Ако не друго, поне да разширя хоризонта пред тях, който обикновено свеждаме до скучна гледна точка. Но да не се отвличам. Виждам едва повдигнатата, с малко неудобство, ръка на Светлозар, който припряно и с леко заекване предлага подходяща идея:
– Дължината на светлинната вълна е съизмерима с атома и този факт я превръща в удобен инструмент за изследване. Освен това излъчената от възбудените атоми светлина носи информация за процесите в тях.
Като разширявам силно и свивам бавно няколко пъти разстоянието между палеца и показалеца на лявата си ръка, казвам:
– Благодаря. С други думи, микрообектите се изследват с инструменти, които съвпадат по размери.
Почти в същия миг дочувам зад себе си гласа на Елена, решила съвсем неочаквано да се намеси решително в разговора.
– Господине, все пак се оказва, че размерът има значение…
Докато търся погледа й, нещо се надига в тишината и избухва като вълна, която за миг прекосява класа и бавно затихва към последните маси, където почти виждам очите й над шепите, скрили леката руменина на лицето. Всички ме наблюдават, но запазвам равновесие, като се придържам към идеята на урока.
– Няма единно мнение по въпроса, госпожице, изследванията продължават. Влиянието на измервателните уреди трябва да бъде пренебрежимо малко предвид желанието ни да получим достоверни опитни резултати.
Времето напредва заедно с аргументите, които излагам, като изписвам почти втора дъска. Използвам знанията от миналата година, което ме кара да мисля, че нещо съм оставил и то не е пропаднало във виртуалната реалност на ежедневието. Когато поглеждам отново с притеснение часовника си по навик, се обажда Огнян, който като истински тартор на класа, без предупреждение, изтърсва:
– Господине, чухте ли, че са пуснали светещи презервативи?
И като натъртва на думите сред нова мексиканска вълна от смях и одобрение, продължава: – Какво мислите за това?
Да, въпросът е съвсем по темата. Ясно е, момчетата няма да останат по-назад и търсят нещо в своя подкрепа. Чудя се дали да не му кажа, че ме занимава с глупости. Не се колебая дълго и давам мнение по този много важен въпрос.
– Огняне, право да ти кажа, не съм в течение на последните тенденции в тази посока. Все пак мисля, че са направени за да не си удрят главите в тъмното…
Получавам одобрителни възгласи с прилична амплитуда в синхрон с търсеното настроение, но се чудя къде да го дяна това одобрение.
Нетърпимо светло е и някой се сеща да дръпне щорите докрай. Слънцето наднича между тях и светлите му ивици минават през лицата на моите герои. Повечето са облечени в черно. Навярно такава е актуалната линия, но на мен ми приличат на облечени в униформи. Толкова много черно кадифе и толкова малко цветни петънца ми дават повод да продължа:
– Черното кадифе и, колкото странно да ви звучи, Слънцето, са добри примери за абсолютно черно тяло, което поглъща изцяло попадналата върху него светлина и едновременно с това е идеален излъчвател. Обяснението на законите за неговото излъчване намираме в квантовата природа на светлината – въпрос, който ще коментираме в следващите часове…
Успях все пак, ми идва наум, когато задъхан от последните си думи чувам звънеца. Поглеждам ги и този път не усещам нищо особено в пълното със спокойствие обикновено довиждане до следващия път. Няма закъде да бързам повече и слизам бавно по стълбите сред тропота на стотици крака. Излизам от сумрака на входа и светлината ме заслепява. За момент затварям очи.
Произведенията до момента
