За седма поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ имат удоволствието да обявят Националния литературен конкурс за учители-творци, в който със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – могат да участват действащи учители и директори от цялата страна.
Мрежата на учителите новатори teacher.bg отново е медиен партньор на конкурса и като такъв има привилегията да запознава читателите си в аванс с някои от произведенията, участващи в него.
Днес Ви представяме произведението на Румен Димитров, старши учител по Физика и астрономия в 96 СОУ с изучаване на чужди езици „Л.Н.Толстой“, гр. София.
За приятелството и неговите последици
Поводът за написаното по-долу са юбилеите, които чакани или не дотам, пристигат и трябва да имаме смелостта да ги посрещнем. Тогава изпитваме нужда да погледнем назад и да кажем няколко думи за доброто и лошото, което сме преживели заедно и да продължим напред. И най-добре това се прави с приятели. За тях, приятелите, ми е думата.
Преди два дни разговарях с младо момиче, моя ученичка, която скоро завърши училище. На мой въпрос тя ми обясни, накратко и съвсем ясно, кога ще се почувства щастлива. Според Соня, така се казва момичето, е достатъчно да има кола, карта за бензин и да пътешества където й видят очите. Естествено казах и моето разбиране за щастие – усещам го, когато общувам с най-близките хора и приятелите. Отговорът беше светкавичен: „Е, не ви разбирам, господине! Само да си говорите така, какво е това щастие?!“
Мисля, че момичето тръгна по своя път, като едно изключително трезво същество. Вероятно има голям шанс и ще се «справи в живота», каквото и да означаваме с тези думи, но на мен това не ми харесва и няма защо да си кривя душата. Нима сме на този свят само за да се справяме? Не мисля по този начин. Според мен ако има предварителен проект и ние сме неговия резултат, той задължително, наравно със справянето, включва и писането на есе например и други такива неща. И ако нямам около себе си хора, с които да правя тези неща и да наричам приятели, е по-добре направо да се гръмна.
След като се замислих за проекта, допускам, че не е бил обмислен много добре или в този момент е имало по-важни неща за вършене. И още нещо, проектът, личи си по резултата, не е бил специален или от особено значение – направени сме от купчина кал. Добре е, че все пак сме получили въображение, за да градим илюзии, които след това да тъпчем, късаме или горим. Представям си, много добре, как това прибързано шестдневно творение е захвърлено в най-долното чекмедже на работното бюро, където си стои и до сега. Представям си и чекмеджето – тъмно, безкрайно и необятно пространство, без никаква надежда някога да го напуснем. Ние дори не знаем какво се крие в съседните чекмеджета. Сигурен съм, че сме напълно и безвъзвратно забравени в това отредено ни навеки място.
Искам да кажа, че се налага да се оправяме сами, да се справяме, в рамките на проекта. Хилядолетното време преди нас показва, че справянето е възможно и поносимо тежко, само ако имаш някой до себе си, някой който да бъде всичко – с една дума приятел.
Това, както казах вече, ми мина през главата преди два дни. А днес, представете си, в три часа подир обед, проведох един разговор, който едва не ме уби. Поводът за него беше среща на стари приятели от ученическите години. Звъни ми човекът, домакин на срещата, за когото определението приятел е съвсем на място – след като сме говорили повече от десет пъти преди това – за да ме попита какво правя и да ми каже, че всъщност пет часа е един много глупав час за среща и ако искам мога да дойда към шест и половина или пък когато си поискам. И най-важното, попита ме каква бира да ми купи, защото имат наблизо много хубав магазин за бира.
Приятели мои, простете волността да ви наричам така, ето това се казва разговор, за който си заслужава човек да умре. Защото на света приятели много, но истинските добри приятели не се намират никак лесно. Веднага ще ви кажа как се познава истинският добър приятел. Когато вървя до такъв истински добър приятел, аз не усещам земята под себе си. Това е начинът – вървиш, а не стъпваш по земята.
Минаха вече толкова години и аз продължавам да живея с убеждението, че това, което току-що казах, е самата истина, истина и нищо друго. Дори бих се сбил с някого, ако има смелостта да отрече това, макар да не обичам боя и кръвта размазана по лицето, което трябва да гледам в очите. И като се връщам назад, отново виждам приятелите си като деца-цветя, пораснали сред красотата на едно легендарно време, което носехме в душите си. Време пълно със светлина и любов, с музика и фестивали, с поезия и проза, чийто автори станаха истински икони и влязоха в енциклопедиите. Всички те, като истински приятели, пишеха и творяха за нас и заедно с тях се чувствахме свободни. Цели три години, нашият живот е бил частица от нещо прекрасно и неповторимо, което носим и до днес.
Надявам се момичето Соня един ден, когато погледне назад, да има достатъчно поводи да каже нещо подобно за своето време. Защото пред нея е цялото време на света и всичките тези неизвървяни пътища, които я очакват с нейния автомобил и с нейната безлимитна карта за бензин.
Какво мога да кажа накрая, освен да свържа познатите думи, написани за нас от хора, които са наистина достойни да бъдат наричани по този начин. Ето какво избрах да кажа на приятелите, които имат юбилей или просто така, дори без повод: „Всичко, от което се нуждаем, е любов. Любов е всичко, от което се нуждаем. Нека още дълго усещаме щастието, че крачим заедно, с непокътнати способности, по дългия и криволичещ път, преди да спрем и докоснем стълбата към небето.“
