Учители

Българското училище

Издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират за пета юбилейна година Националния литературен конкурс за учители-творци. В него могат да участват със свои произведения – стихотворения, разкази, есета – действащи учители и директори от цялата страна.

За втора година поред Mрежата на учителите новатори teacher.bg е официален партньор на инициативата и като такъв дава на своите читатели привилегията да се запознаят с някои от участващите творби.

Ето и следващото произведение

Българското училище

Какво е училището за човека? Територията, на която се е формирал като личност. Мястото, където се е превръщал от дете – в мъж или жена, в личност, онова сакрално пространство, в което е изградил  начина, по който ще живее занапред, отношението си към света и околните,  характера, който ще проявява нататък.

Всеки от нас помни, колкото и неподозирано дълбоко да са скрити тези спомени: класните стаи, чиновете с надрасканите по тях имена, състави, рисунки, черните (вече бели) дъски, съучениците си, с които е имал и радостни и тъжни моменти (може би затова са толкова вълнуващи и срещите след години!), учителите си: и онези, първите, оставили отпечатък (не винаги осъзнаван) върху поведението, стила ни на изказване, почерка ни, върху това как изписваме цифрите, как се обличаме дори. Онези, които са ни впечатлявали и са ни учили на човечност; пък и онези, които са ни донесли вкуса на горчилката от неуспеха и поражението, срама, кога заслужен, кога не съвсем- от несправянето с понякога неясна задача, понякога свързан с мързел и нехайство, на които все нещо никога няма да простиш (защото не са те харесвали достатъчно или са били по-строги и несправедливи, отколкото е трябвало).

Всеки помни своите училища. Трепетите, поривите да се докажеш – не само в междучасията, а и в часовете по български или по математика, красивата учителка по биология или по химия (или пък по музика- някогашното пеене, по география или история), строгия математик или физичката, преди часа на които всички треперят, безкрайно симпатичния, но взискателен господин по физическо, разбира се – класната! (или класният!), дори и онзи (или онази) смешния (или смешната) с вечно налудничавите си реплики, за който (която) на всички събирания всички си спомнят и имитират, респектиращия директор (или директорката).

Моето училище – сградата, покрай която винаги преминавам с трепет и тъга, мястото, където съм се учил да обичам и да мразя, където за пръв път смътно съм усетил какво искам да правя, когато порасна.

Училището е храмът на нашето детство, паметникът на юношеството ни, съкровищницата на несбъднати и сбъднати мечти и копнежи, на  преживявания, на натрупан разнообразен  опит, на спомени за досадни и тежки, но и на щастливи моменти. Училището е неизменна частица от всеки от нас, която носим винаги в себе си!

И е неприятно и смешно – тъжно да виждаш емигранти, които не само получават акцент след няколко години в новата си „родина”, но и чиито деца не само не говорят, а и не разбират вече български!

Нашето училище – дестинацията, към която отправяме децата си с тревога и надежди, с подозрение и вълнение, но и винаги с не съвсем осъзнаваното, но осезателно чувство на облекчение, защото подсъзнателно сме наясно, че не  сме сами в отговорната задача-да ги опазим и да им помогнем да станат хора.

И, когато училището се превърне и в работно място, когато си усетил нервността и изпотяването на дланите преди първата среща с новите си възпитаници; когато си преживял разочарованията и ядовете, досадата от несвършващата бумащина, досадните изисквания – понякога конструктивни; но и стягането на гърлото, в моментите, когато изпращаш поредния випуск (а какво да кажем за първия?!), гордостта от това, че Твоите ученици са поели уверено по пътя и си спомнят за теб с любов и уважение, тъгата и умилението, когато те спрат на улицата, вече попораснали, вълнението, когато те поздравяват с 24 май. Тогава разбираш, че за теб това е двоен и единствен дом. Защото у всеки истински учител живее и някогашния ученик, с дяволитостта и младежкия му плам, с чувството му за хумор и  неизменния стремеж към справедливост, толкова присъщ на децата, с желанието за победа и непримиримост. Но всичко това вече е съчетано с упоритостта и търпението на възрастния, с подредеността и отговорността, с примирението, че нещата няма как да се случат – ей така, изведнъж, но и с вечния донкихотовски оптимизъм. И това е за цял живот. Защото, както казва една мъдра жена, майка ми- бивш учител няма. И привързаността към каузата, към идеята, остават завинаги.
 

Нашето училище – последната крепост, в която (макар да се свеним) се чувстваме продължители на делото на Кирил, Методий, Климент, Горазд, Сава, Ангеларий, Наум, Паисий, Вазов и Христо Ботев. Оцеляло след преходи; полубезумни и съвсем безумни реформи; гърчещо се в лапите на чалгаполитиката и чалгакултурата, с извити ръце и принудено да послъгва заради  делегирани бюджети; хулено и външно недооценявано; заставено да не може да спре  нашествието на чалга”образованието” (без двойки от 1 до 4 клас!) Но продължаващо да съществува  в наше лице, лицето на безименния български учител – унижаван и мачкан, без самочувствие, леко налудничав (понякога), малко наивен (почти винаги) според обществото, но опитващ се с достойнство да възпитава младото поколение, да го учи и окриля, да го формира и насочва, да му помага и да го окуражава.
                                                         
За да я има (все още) България!

Емил Илиев Капитанов е учител по български и руски език в СОУ „Аргира Жечкова“, гр. Сливен.

Публикуваното досега