Учители

За думите

Лятната ваканция е в разгара си, но вдъхновението на българските учители не секва. За четвърта поредна година издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ организират Конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на училища и детски градини от цялата страна.

Както и миналата година, мрежата на учителите новатори teacher.bg е сред партньорите на инициативата.

Предлагаме на вниманието ви произведението на Елеонора Димитрова Велева, която е старши учител по БЕЛ в СОУ „Антим І“, гр. Златоград, обл. Смолян.
––
За думите

Поредният час по български език приключва с обяснение за значението на думите  и аз с дневник в ръка се запътвам към учителската стая. По коридорите е пълно с ученици, които поемат глътка въздух преди биенето на звънеца. Отвсякъде се чуват викове и крясъци. До ушите ми достигат най-различни реплики от рода „Днес е много яко!“, „Виж го тоя колко е тъп!“, „Много ми е тъпо…“ Няма как да не чуя точно тези думи, които дразнят моя слух и ме карат да се възмущавам до дъното на душата си.

Питам се защо не мога да накарам учениците си да говорят нормално, къде е причината да употребяват само трибуквени думи, които си имат толкова прекрасни съответствия в българския език. Какво е това „яко“, ами това „тъп“? Нима не може да се каже „Днес е прекрасен ден?“ или пък „Много ми е скучно.“ „Този е глупав!“? Защо децата ни искат да се изразяват, колкото се може по-кратко? Нима бързат за някъде или това е модерно днес?/Май аз остарявам, като се замисля./ Има случаи дори, когато ги попитам да ми обяснят значението на тези думи, те не знаят какво означават, сякаш ги употребяват хаотично и безлично. Какво се случва с това поколение и защо то не желае да чете и да бъде умно? Нима се страхува от това, че ще го нарекат „зубър“ или просто не иска да се развива? Въпросите, които като проливен дъжд нахлуват в съзнанието ми, така и не намират своите отговори. А аз продължавам да чувам покрай себе си омразните думички, тъй любими на учениците ми…

Прибирам се вкъщи уморена и намирам сина си, „запленен“ от поредната компютърна игра, която хипнотизира съзнанието му, и се опитвам да го върна в реалността. След поредното обещание, че ще си научи веднага след края на играта, го оставям и се отпускам на дивана за порция почивка. Мислите ми обаче от училище продължават да ме преследват и ме карат да разсъждавам върху поведението на децата ни. Осъзнавам, че днес без технологии не може, но виждам, че те правят следващото ни поколение мързеливо и отпуснато-защо да помни цифри след като телефонът ще запомни номера, защо да чете книга, когато може да изгледа филма на компютъра, защо да пише есе и да си напряга мозъка, когато може да го препише наготово от някой сайт… И после… защо общува с „три букви“, няма смисъл да се питам…Спирам да мисля за това, защото решавам, че на следващия ден урокът ми ще бъде по-различен и си поставям за цел да накарам поне половината си ученици да се замислят преди да употребят някоя трибуквена дума…

Влизам усмихната в час и съобщавам, че днес ще пишат есе. Първото нещо, което достига до ушите ми е недоволство, но тъй като виждат, че аз не се отказвам, питат  каква е темата. Обръщам се към дъската и красиво изписвам „Аз съм тъп и това е яко, а на теб ти е гот“. В стаята настъпва тишина и усещам погледи, пълни с изненада и недоумение. „Ама това е тъпо!“-се провиква някой отзад, „Не, ти си тъп!“-му отвръща друг, „Не бе, яко е!“-допълва трети… И така се продължава, докато един от класа не  се провиква“ Спрете се бе, хора, аз не съм глупав и не искам да ме мислите за такъв, за да се чувствате добре вие!“Е, най-сетне, възкликвам аз с радост, че все още има някой, който може да говори, като употребява хубавите български думи. Учениците ме гледат смаяни, а аз продължавам да разсъждавам на глас, като обяснявам, че няма нищо по-хубаво за учителя да чуе нормална реч от ученик, който може да се изразява, използвайки точните думи и изрази, когато трябва. Защото всяка дума има своето значение, дори и трибуквената, стига да се знае значението й и да се употребява, когато трябва, а не да се „изтърква“ от употреба.

Преди да ги накарам да започнат да пишат есето, пиша  на дъската думите „тъп“и „яко“ и  моля учениците да ги заместят с други думи. За мое учудване установявам, че повече от половината се справят доста добре.Срещу “тъп“ се мъдрят  думите глупав, некадърен, мързелив, простак, ненормален, а срещу „яко“-хубаво, прекрасно, красиво, превъзходно, добро, щастливо. Чувствам вътрешно удовлетворение, че все пак децата могат да употребяват и други думи. Решавам да им дам малко свобода, като променят заглавието на есето, но думите в него ги заменят с „нормални“. Разбира се, има и такива, които искат да запазят заглавието… Оставям ги да пишат с надеждата, че са усетили моята ненавист към тези думи и че ще напрегнат малко мозъчните си клетки, за да разберат колко важно е да умеят да общуват помежду си, като говорят вярно и употребяват думите, както трябва.

Сигурно съм смешна в техните очи, но поне съм сигурна, че вече ще се замислят как говорят пред мен. Все пак това е техният начин на общуване, който изглежда „ненормален“, когато е използван от възрастен. Зная, че езикът ни непрекъснато се променя и все повече навлизат чужди думи в него, които са събрани в „Речник на чуждите думи“. Но трябва да запазим своето езиково богатство, за да не загубим своята идентичност, за да ни има и като бъдеща нация, която е издържала на изпитанията на времето, за да не се налага някъде в бъдещето да се създава “Речник на изчезналите думи в българския език“…

Публикуваните творби до момента

Творбите се изпращат до 24 август по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com