В цяла Европа изискванията по отношение на приема и подготовката на бъдещите учители са много високи. Още от първи курс студентите по педагогика имат по 64 часа практика в училище всеки семестър. Тя включва различни умения – познания по преподавания предмет, за начините за общуване с децата и управление на групата или класа, за създаване на обратна връзка с всеки ученик и др. Младите хора преминават и през специална подготовка, насочена към тяхната собствена убеденост дали са достатъчно полезни на децата и дали имат положителна нагласа към тях. На фона на тези високи изисквания при подготовката на младите кадри на Стария континент, у нас се наблюдава драстична разлика между студентите, които учат педагогика. Има такива, които все още приемат професията като мисия на живота си, и други, които са записали тази специалност само за да влязат в университета. Лошото е, че с всяка следваща година тази пропаст става все по-голяма.
Това сподели образователният експерт Марияна Георгиева, която е докторант във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Тя от години проучва световните модели и практики в професионалното развитие на учителите. Натрупала е полезен опит в Ирландия, Англия, Дания, Финландия, Швеция, Португалия и Испания, който успешно прилага при обучения с преподаватели у нас. На темата бе посветена и нейната специализация по програма Еразъм в университета “Стефан Цвайг” в Залцбург. Търновката призна, че е избрала австрийския вуз, тъй като там имат интересна програма за професионалната квалификация на учителите. В продължение на един семестър Марияна е работила в екип със свои колеги от Дания, Унгария, Чехия, Испания, Франция и Люксембург.
По думите на експерта, страната ни изостава по отношение на критериите за подбор на бъдещите студенти по педагогика. “Например във Финландия, която редовно даваме за пример, учителите се избират сред първите 10 %, които оглавяват таблицата по успех сред кандидат-студентите. В повечето държави, като Франция например, представянето на матурата е ключово, за да може да кандидатстваш за учител. Има минимални прагове, които трябва да покриеш. В Чехия механизмът на кандидатстване много прилича на този в България, т.е. всеки може да влезе в педагогическа специалност. Но чехите в най-голяма степен се оплакват, че при тях образованието е доста архаично и не развива практическите познания на учениците. В Австрия много ме впечатли как млади хора, които се учат за учители, имат умения да планират един урок от начало до край – знаят какви цели си поставят и как да ги постигнат, могат да работят с различните нива в класа и да обърнат внимание на всяко дете. Познания за всичко това те притежават още при завършването, докато при нас това умение се изгражда с години”, разказва Марияна Георгиева.
В Австрия учителите учат 6 години, като последната имат само практика. На финала полагат национален изпит за учители и ако се справят с него, получават педагогическа правоспособност. Идентична е ситуацията и в Люксембург, където обучението също е 6 г. “Във все повече европейски държави се налага изискването завършващите студенти да притежават сертификат В2 по Европейската езикова рамка. Това е важно, за да могат младите хора наистина да правят обмени, да четат чужда литература и да общуват със своите колеги в професионалната общност”, споделя наблюденията си търновката.
Тя не скри и възхищението си, че още от студентската скамейка бъдещите педагози в Австрия познават всички важни стратегически документи в образованието. “Студентите учат буквално доклади, излизали след 2011 г., т.е. набляга се на най-новото. Тези съвременни изследвания и анализи те използват за базисна основа в своята подготовка”, твърди Марияна.
Докато у нас изследвания в сферата на образованието, свързани с когнитивни умения и емоционална интелигентност на децата, не се правят. “Ние нямаме никаква идея как влияе на подрастващите тревожността например, а това е един от факторите, на който най-много обръщат внимание в Европа. Нямаме идея как трябва да подходи учителят, когато има 3-4 нива на учене в класа. Освен това в училищата трябва да бъдат привлечени хора, за които образованието е мисия. В тази посока е добре да бъдат ориентирани и кампаниите за привличане на бъдещи педагози. Само така може да се прави политика за изграждане на учители. Ние имаме страхотно поколение педагози – стожери на образованието, които обаче са в предпенсионна възраст. Затова фокусът трябва да падне върху приемствеността между поколенията и съвременната подготовка на младите учители”, категорична е докторантката от ВТУ.
Марияна Георгиева не скри притеснението си, че емоционалният свят на детето в българското училище не е на дневен ред. “Това е наследена традиция и е много трудно да промениш нагласите на учителите по отношение на тревожността на децата например, а и чисто културално ние не сме склонни да обърнем внимание на това. Тук наблюдаваме две паралелни противоположности при родителството. Имаме семейства, за които е изключително важно детето да се чувства добре, да е спокойно, но има и родители, за които това не е от значение. За тях е дежурен отговорът: “Нас никой не ни е питал как сме”, споделя наблюденията си психоложката.
В цяла Европа тревожността е изведена като много важен фактор за образователното представяне на учениците. “Когато едно дете е тревожно, то не може да работи на максимум от капацитета си и да развива силните си страни. Точно за това тревожността постоянно се мери и се търси възможност тя да бъде намалена в рамките на образователната система. От една страна, тревожността обхваща родителите и това какви послания отправят те към своите деца по отношение на училището – дали са позитивни, заплахи, или негативни. От друга страна, следи дали учители създават тревожност у децата. От трета страна стои самата система – дали държавните изисквания не създават допълнителен дискомфорт за учениците. Във всички европейски държави се говори за високи изисквания към детето, не за щадящо отношение, но тази взискателност има ефективна роля в образованието”, обяснява Марияна.
Тя допълни, че съвсем скоро проблемът с тревожността ще бъде поставен и в България, защото травмираните деца и у нас стават все повече. “Някои от тях идват травмирани в училище, защото живеят в разделени семейства. Други са отглеждани от баби и дядовци, защото родителите им са в чужбина. Имаме и деца, които, извадени от малко населено място, отиват в по-голямо, което също е фактор за тревожност. Не трябва да пропускаме и факта, че има и много тревожни учители. Ако един учител е спокоен, ще постигне по-добри резултати в класа”, споделя образователният експерт.
Източник: dnesbg.com
