Неусетно почти изминаха 80 години от оня паметен ден, когато за първи път прекрачих училищния праг, за пръв път чух училищен звънец, за пръв път смирено седнах на чин, за пръв път посрещнах смутен моята любима учителка, която ме плени, която ме покори и разбрах, че от този момент тя е и ще бъде завинаги моя идол, моя кумир. Всяка следваща година срещах нови учители, от които също се учих, които ми показваха колко е красив света, насочвала ни към неща, които носят щастие на човека. Всички учители даваха всичко от себе си, за да усвояваме знанията по-добре и да се подготвим така, че в утрешния ден да бъдем достойни граждани, да бъдем тяхната гордост, да бъдем надежда и упование на нашите родители. Много неща научих и много неща запомних за цял живот, но тук ще спомена само три от тях.
Първото е за учителя ми по вероучение – поп Борис. От него за първи път чух една притча, която на мен оказа невероятно въздействие и ми начерта пътя за цял живот. Притчата се отнася до следното – един несретник цял живот не успявал да си намери начин да си изкарва прехраната и се обърнал за помощ към Бог. Той го изслушал и му казал, че за съжаление и той не може да му помогне. Тогава несретникът го запитал как той решава проблемите, за които той не вижда решение. Бог му отговорил: „Чедо мое и аз срещам понякога такива затруднения. В такива случаи се обръщам към моите учители и те винаги ми дават най-доброто решение на проблема.”
Чувайки тази притча в моето детско съзнание се формира убеждението, че учителят е по-велик дори и от Бог – следователно, аз трябва да стана учител. И това мое детско умозаключение ми стана пътеводна звезда в живота.
След доста години ( години на съзряване ) разбрах, че всеки човек идва на тази земя, за да бъде щастлив. И че всяка звезда във Вселената е носител на едно негово щастие. Но до безброй звезди има безброй много пътища и така възниква въпроса как да намериш пътя на щастието. Природата е решила лесно този въпрос със създаването на полярната звезда, която служи за ориентир към звездите. Следователно и ни е най-важното нещо, което трябва да направим е да си изберем нашата полярна звезда ( звездата на нашите мечти ) и да вървим цял живот устремени натам. Пътят е дълъг и труден, но важното е да вярваме и да не губим надежда – всеки успех идва след много труд и време. Всички капитани ползват за ориентир полярната звезда. Никой капитан още не я е достигнал, но с упорит труд те стигат до хиляди пристани. Затова всеки трябва упорито и целенасочено да върви към своята полярна звезда – може да не я достигне, но със сигурност ще стигне до други звезди, които може би са по-красиви от полярната.
Второто нещо, което запомних и ще остане в моето съзнание като най-ценното нещо, което научих в училищата, го научих от моята любима учителка по математика г-жа Цанка Колева. Имах щастието като ученик в гимназията в гр. Павликени г-жа Колева да ме включи в кръжок по математика, който не знам защо се провеждаше в училищната библиотека (тогава нямаше учебни кабинети). И досега помня как започна първото занятие. Тя започна така: „Ученици, вижте тук колко много и най-различни книги има. В тях има много неща, но те не ни вършат работа, защото не знаем как и за какво да ги ползваме. Човешкият ум е също така като една огромна библиотека, съхраняващ огромно количество информация. Но тя не може да ни послужи много ако не знаем правилата, с които да я управляваме. Затова в този кръжок аз си поставям две основни задачи: да ви науча да учите и да ви науча да мислите. Вие трябва до съвършенство да владеете техниката на ученето и техниката на мисленето. Тогава за мен ще остане по-лесното – да запаля у вас факела на жаждата за повече знания.
Ето тези слова на моята учителка определиха окончателно моята съдба – да бъда учител по математика.
И третото нещо, което остана завинаги в моето съзнание е един непредумишлен разговор с моята любима учителка по история г-жа Русева, в който си позволих да си изкажа мнението, че математиката има предимство пред историята със своя доказателствен подход, докато историята е наука за миналото. Тя по този повод ми даде такъв отговор, че го запомних за цял живот. Тя ми каза така: „С твоето изказване много ме изненада и разочарова. Та моите впечатления за теб са, че ти най-задълбочено учиш историята от всички ученици в класа, с лекота боравиш с историческите факти и аз ти пиша шестици, а сега констатирам, че ти си ме заблудил. Запомни го завинаги – историята не е наука за миналото, а наука за бъдещето. Всеки период от човешката история е едно събитие, това събитие настъпва поради редица причини и от всяко събитие последват сериозни последствия. Именно следствията са съдбоносни за следващите поколения. Именно затова се изучава и с историята да се научим да виждаме ясно какви ще са последствията от всяко събитие.
Ако за учителите говоря с умиление, то за преподавателите си в университета мога да говоря само с уважение, почит и респект. И как може да бъде по друг начин, щом като имах щастието да ми преподават светилата на българската наука. Корифеите на математиката, всепризнатите от най-елитните ВУЗ на света като акад. Кирил Попов, акад. Боян Петканчин, акад. Никола Обрешков, акад. Георги Наджаков, акад. Никола Бонев, акад. Любомир Илиев. За всички Вас, мои кумири, мога да кажа само едно ПОКЛОН, ДЪЛБОК ПОКЛОН, че разгорихте пламъка в мен и жаждата да навляза по-дълбоко в дебрите на науката, открихте ми вратите към храма на големите науки и тази жажда у мен да се задълбоча в науката. В тях чувствах опората да напиша впоследствие много и сериозни статии в областта на НОПТ, в областта на изследване на операциите, моделиране динамиката на бойните действия и др.
След тези 15 усилни години, които съм прекарал с вас и при Вас, мои любими учители и преподаватели, прегърнах със жар и отдадох 45 години от моя живот на най-хубавите, най-благородните професии – учителската (5 год.) в гимназията в Павликени и преподавателската (40 год. преподавател във ВНВУ по висша математика). Но ако беше само написаното дотук едва ли щях да седна да пиша всичко това. Оказа се, че след толкова години на раздяла аз откривам, че сте ми оставили безброй въпроси, на които аз продължавам да търся отговори. Нещо повече, с всеки изминал ден те стават все повече и по-трудни. Ето за тези въпроси става дума, Вие сте ми били нужни и ще се нуждая от Вас, докато дишам и ходя по тази земя, защото някои от тях ме плашат и просто ми изглеждат, че могат да имат съдбоносно значение.
От няколко години насам непрекъснато сме свидетели, че родители пребили учител, ученици набили учителки и какво ли още не – всичко това ме безпокои накъде отиваме и си задавам въпроса: Защо по наше време беше немислимо да се случи такова нещо?. Колко силно желая да Ви има и да ми обясните кой Ви учи, как Ви научиха какви да бъдете, че да имате такива резултати и още безброй въпроси бушуват в главата ми. Уви, Вас Ви няма и затова се наложи аз сам да търся отговора. Не познавам в детайли Вашите взаимоотношения с хората (с родителите) в селото, но аз си спомням, че съм Ви виждал да копаете в градината и нивите, да жънете златно жито, с голямо желание учехте любознателните как по-добре да обработват своите ниви и да получат по-добри добиви. Ето така Вие градяхте своето име, печелихте уважението и любовта на хората, на което пък те учеха своите деца по същия начин да се отнасят към учителите. Показателно в това отношение е факта, че дори дядовците при среща с учител ще му свалят калпака си и най-учтиво ще го поздравят. Ето това виждаха децата и затова беше немислимо при среща ученик да не поздрави учителя и да не отложи шапката. Учителите чувстваха голямата обич на родителите и учениците и те им отговаряха със същото, като за всяко нещо ги окуражяват и насърчават. Така, че за моите учители „основен метод за обучение беше „Обич за обич””. Велико – бих казал много мощно правило, което в голяма степен гарантира успех. Още помня, че от малки ни учехте на песни и то какви песни: „Къде е България”, „Край Босфора шум се вдига”, „О, добруджански край” и още други родолюбиви песни. Още от малки Вие ни показахте, че няма нищо по-свидно и свято от Родината.
На това, което ме учихте Вие, на това същото и аз учих своите възпитаници. Но, уви, резултатите в това отношение са плачевни. Колко бих искал да мога да побеседвам с Вас сега – дали ние се оказахме неподготвени да им изградим ценностна система, да има обясним, че парите не могат да бъдат цел в живота, че те са важни, но си остават средство за постигане на целите. Не можахме да ги научим на песента „Сине мой, не заменяй бащина Родина за живот в чужбина”. Как бих искал да побеседвам с Вас дали пък лидерите не разработват грешна образователна стратегия и в такъв случай да се окажем обречени. Ако това е така, това трябва да ни покаже, че не сме си свършили качествено нашата работа.
И по-точно ние не сме ги научили да мислят. За съжаление последното твърдение за мен е факт. Как иначе човек да си обясни следното: Известно е, че в света са провеждани над 14 000 войни. Всички учим коя война за какво се е водила, кой е победил и кой е победен и още ред други подробности като колко милиони има избити. Но никой не обръща внимание на един факт валиден за всички войни ( така е изгодно за управниците ), че всяка война завършва със сключването на мирен договор. И така след всяка война, в която милиони сиромаси са загинали и няколко хиляди са забогатели настъпва мир и хората му берат горчивите плодове до следващата война. Нима не е ясно, че по-безсмислено нещо от водене на война няма. Всеки човек идва на този свят да живее свободно и щастливо, а не шепа хора да му отнемат най-скъпото нещо – живота и да го манипулират по най-идиотски начин, че войната защитава и се води в негов интерес. Хора, замислете се, опомнете се и разберете – няма друга алтернатива за щастие освен мира.
Всяка държава величае и издига в култ своите национални герои – те са нашите идоли, нашите кумири. Но защо не се замислите, бе хора, кои са нашите национални герои? Отговорът е толкова лесен – това са плеадата хора, които са дали живота си за свободата на родината, за защитата на нашата национална чест и достойнство.
Скъпи мои учители,
както виждате в мен бушуват все повече и нови въпроси, които ме измъчват. Вие ме научихте да не оставям нерешени въпроси и затова аз още Ви чувствам, че сте някъде около мен, че ме напътствате и подпомагате как да се ориентирам в множеството проблеми. И сега се намирам в затруднение като наблюдавам усилията на правителството. То прие над 200 решения във връзка с ЕС, да не говорим за огромния брой решения, които прие ЕС. Всички решения са най-разнопосочни. Замислих се как мога да дам глобална оценка на техните действия. За тази цел аз се доверих на Вас, на всичко, което ме научихте. А то е в сложни ситуации човек трябва да определи полярната звезда на събитието. Аз вече развих тезата, че главната стратегия на цялото човечество трябва да бъде укрепването на мира. Но за всеки е ясно, че дори и дебил не би помислил, че със страна, която обявяваш за враг, не е възможно да се гради мир. От тук и моето огромно безпокойство и моята жажда за Вас. Вие ми липсвате. Вие винаги сте били, бяхте и останахте в моето сърце.
Затова още веднъж приемете моя дълбок поклон и не знам защо, но напоследък, когато говоря и пиша за Вас от очите ми винаги капят сълзи. Вие не знам дали можете да усетите колко са искрени към Вас моите сълзи, но само те ми носят утеха и успокоение. Поклон и спете спокойно, почивайте в мир, защото Вие останахте навеки в нашите сърца.
Ваш смирен и вечно благодарен ученик Тодор Рачев
Източник: dnesbg.com
