В България предизборно на българските учители им обещават 1515 лева работна заплата, 5% от БВП за образование и още много финансови стимули за образованието. Тази година, макар и отново да е обявено за приоритет, за образованието се отделят 3.6% от БВП, което е най-ниския в Европа процент, по-нисък и от този в Македония – 4.5%, изчислява синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“.
Бюджетите за образование след 1990 г. запазват посредствени нива и са далеч от желанието за приоритет: 1992 г. – 6,1% от БВП, 1998 г. – 3,2% от БВП, 2004 г. – 4,2% от БВП.
Според Синдикатите необходимият размер за отрасъла е достигане на поне 6% от БВП, каквато е и препоръката на Европейската комисия.
Средно за Европейския съюз, според Евростат, правителствата харчат около 5.3% от БВП за образование. Ако за Казахстан 3% са достатъчни, то в България за приоритет на образованието или за реформа в образователната система не може да се говори за по-малко от 8% от БВП поради ниския му размер, пишат от КТ „Подкрепа“ в позиция до медиите.
В рамките на Европа процентите за образование силно варират, като най-високи са те в Дания (7.9%), Швеция (6.8%) и Кипър (6.7%). В Румъния тази година средствата за образование са увеличени с близо 2% и са 4.4% от БВП. В момента правителството на социалдемократите, срещу което има масови протести, не само обеща, но и увеличи с 15% учителските заплати.
Българските синдикати са готови за европейски формат на партниране, който обаче включва и действията на учителите от голямата стачка през 2007 година.
Колкото и да ни уверяват законотворците и политиците, че образователната реформа зависи само от написания закон, от добрата координация между институциите, едва ли има разумен и трезво мислещ човек, който да не асоциира доброто и успешно образование с личността на учителя.
От Синдиката правят исторически преглед на учителските заплати у нас и как са се променяли през годините.
Ето оценката на политиците след Освобождението:
„След Освобождението, оплакванията за крайно ниското заплащане на учителския труд, които често са се срещали през този период, са произхождали най-вече от тази ниско квалифицирана категория учители. През 1894 г. волнонаемните и временни учители са получавали по 420 лв. годишно, или 35 лв. месечно, което се равнява на 48 лв. по курса от 1986 г. Същевременно редовните учители с висока квалификация са били твърде добре възнаградени. Дори в 1899 г., когато правителството на Васил Радославов намалило учителските възнаграждения, заплатата на редовните учители с първа степен се равнявала на 1680 лв. годишно или 140 лв. месечно по тогавашния курс.
Всички други видове умствен труд били заплащани още по-високо, което показва, че като цяло към образованите хора било проявявано не само високо уважение, но и материална справедливост.“
Но самите учители мислели различно:
„Не е било време, когато ний, българските народни учители, да сме били поставени горе-долу на добро място на държавната трапеза, на която са наредени и другите държавни и обществени служители, макар и по-малко полезни от нас. Ние се изтощаваме от работа; губим здравето си по бордеите, в които злата съдба е определила да обучаваме и възпитаваме младежта; нас третират като най-последните между всичките служители, никой освен нас не търпи глад, студ, оскърбления и пр. и никой освен нас не получава по на 4-5 месеца и тази нищожна сумица, която ни се дава, за да не умрем.
В никоя друга страна на образования свят народните учители не са тъй жестоко онеправдани, както у нас. Ето вече 16 години как сме освободени и живеем конституционен живот, в който период са заседавали седем народни събрания и това е осмо, в които са създадени много закони и закончета, с които се подобри положението на всички други, освен на народните учители.“
„Мнозина учители днес, на присмех служат за 300 лева плата, по-нищожна и от тая на говедаря, често неизплащана в продължение на няколко години. Много училища днес малко се различават от общинските хамбари, четири стени без таван, прозорци без стъкла, всичко потънало в прах, отгдето учащите се (ами учи ги?) не рядко излизат с разстроено до живот здраве. Естествено е, че това мизерно тревожно положение на учителя не може да не се отрази най-пагубно върху неговия дух, енергия и характер.“
(Из писмото на народните учители от Кюстендилска околия).
През 1978 г. началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. След голямото увеличение на цените, случило се през следващата година, учителската заплата на млад висшист със стаж от 1-3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 128 лв. Тези първоначални възнаграждения се запазват до края на социалистическия период.
Към 1989 год. възнагражденията на учителите с около 10-годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв. за висшисти. Средната заплата за страната за 1989 год. е 274 лв, т.е. учителите тогава, както и днес, са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им.
Що се отнася до възпитателната роля на училището след 1990 г., в момента тя изцяло липсва. Престижът на учителската професия е тотално сринат и това няма как да бъде иначе, след като редица правителства държаха учителството на дъното на икономическата йерархия.
През 2003 г. учителите вземаха средно 250 лв., при 142 лв. за обслужващ персонал в училище.
Лека корекция в това отношение се случи едва през 2007 година и то не благодарение на политиката, а заради голямата учителска стачка и последвалия скандал със „седянката“ на Пламен Орешарски (тогава финансов министър). Въпреки това заплащането на учителите е много далеч от желаното.
През последните години началната заплатата на учителя е както следва: 2007 – 315 лв., 2008 – 353 лв., 2010 – 450 лв., 2013 – 500 лв., 2015 – 600 лв. и 2017 – 660 лв. Средната нетна заплата на учител в България е около 800 лв. С тази заплата на българските педагози им е отредено вече традиционно и убедително последно място в Европа.
Разбираемо, при ниските заплати на учителите, съответно и техните пенсии са на най-ниското стъпало на квалифицираните работещи бедни.
Ако през 1896 година, малко след Освобождението, минималната учителска пенсия е била 219 лв., то след повече от век, през 2016 г. средната учителска пенсия е 270 лв.
Днес тази пенсия е далеч под прага на физическото оцеляване и поредно доказателство какво е общественото признание и авторитет на българския учител в съвременна България. Показателно е, че разходите, които прави държавата за образованието в България през 1900 г. са такива, че все още младата ни родина заема 15 място в света, изпреварвайки всички балкански държави и редица западни страни.
За ролята и значението на образованието говори и фактът, че през 1942 г. България отделя за образование 1 404 000 при 14,5 милиарда БВП, което е почти 10% и народното просвещение е на първо място по финансиране т.е. образованието е безспорен приоритет.
Източник: dnes.bg
